Раздяла

(Импресия)

 Сърцата ни се закоравиха. Вените се разпукаха, обезкървиха, кръвта, която до преди време (сякаш беше вчера) лудешки течеше в тях, се бе оттеглила, бе се разбягала, оставайки празни непознати коридори и грозни съсиреци. Ти седеше на стола, нервно отпиваше от кафето, правеше се, че си вглъбена в телевизора. Аз – спокойно, уравновесено, се опитвах да подражавам на повърхността, разгръщах страниците на вестника - идилия, зад която обаче вече не можехме да скрием неработещата клапа, липсата на въздух, туптенето, вълнението, което не ни оставяше да заспим до късно през нощта. Въздухът бе остър, задушлив, примирен. Празните коридори ни всмукваха и очакваха посоката, само така щяхме да излекуваме кръвта, която боледуваше. Ти смени канала, а аз отметнах поредната страница. Мълчанието стискаше уста, беше решило да не пророни и дума. В него се трупаха многобройните думи, които си бяхме казали, онези, които не бяхме си казали и онези, които планирахме да си кажем. Те обаче уморено се свиваха по ъглите на коридорите, бяха се наслушали, възслаби, предпочитаха мълчанието. Формите им отдавна се бяха лишили от съдържание, какъв беше смисълът от тях? Порцелановата чашка затрака върху чинийката, дочух щракване на запалка и поемане на дъх, изпълнен с катран и никотин. Тишината, обтегната и раздразнена, издиша, белите ù дробове заработиха нормално, моите също почувстваха свежестта. Това беше последната ни сутрин заедно. Нямаше разпри, взаимни обвинения, словесни ками, които забивахме дълбоко в телата; даже помогнах да опаковаме багажа ти. Изпратих те до вратата, извиках ти такси, а на тръгване те прегърнах. Щеше да дойдеш няколко дни по-късно, за да вдигнеш и останалата част от съществуването си. Денят се покри с тъга, която пробяга и в очите ни, заискри, а после угасна. На нейно място се промъкна удовлетворението, смъкването на тежестта, ширналият се хоризонт...и радостта. Радостта от раздялата!

Иван Мирчев