Прибрах се

Прибрах се. Вратата на входа изскърца, огледа се, закриви уста. Пантите – ръждясали от времето – спотаиха заглушения звук, който притърча и се сгуши в плътния килим. Стените, боядисани от миналата година в охра, мълчаливо бдяха. Само стъклото на прозореца още се усмихваше. Вечерта ще нахлуе с бухналата си тъмна рокля и тихомълком ще се настани в протритото кресло.

- Добър вечер – ще ми прошепне тя. 

- Добър вечер – ще ù отвърна аз.

- Как изкара деня?

- Както обикновено – След малко ще добавя: - Иванов пак ме ядоса.

- Ах, пак ли тоя? - Вечерта се навежда, пооправя диплите на роклята си. - Докога ще го търпиш?

- Нали е роднина на шефа. Какво мога да направя? 

- И все пак – Вечерта въздъхва. - Може би трябва да си намериш друга работа.

Настава кратко мълчание.

- Какво ще ядеш? - пита тя. - Да беше минал през "Билла" да си купиш храна. Хладилникът ти е празен.

- Мисля, че има някакви яйца. Ще ги опържа набързо и готово.

- Чу ли, че Танев от третия етаж, електротехникът, хванал жена си на калъп с някакъв доставчик?

Вечерта бурно се засмива. Смее се толкова чистосърдечно, че дори и аз се засмивам. Винаги е обичала клюките, за разлика от мен.

- Горкият, направо щял да получи инфаркт. Мара така пъшкала, че Танев като я чул, помислил, че нещо е станало. Той трябвало да се прибере шест часа от работа, но вчера ги пуснали по-рано, та към пет бил у тях. Отваря вратата и какво да чуе? Първо помислил, че е влязъл крадец. Ха-ха, представяш ли си? Мара не викала за помощ, както си мислел той, тя била така завладяна от доставчика, че изобщо не забелязла, че съпруга ù стои на вратата, на когото челюстта  му щяла да падне на земята....

Продължава да бърбори, приятно е да чувам гласа ù, от движенията ù роклята ù шумоли. Така тя ще продължи, докато се къпя в банята (няма да мога да чувам всичко, което казва, макар че тя ще говори, колкото се може по-високо), докато опържа яйцата, докато ги изям. От време на време аз ще ù отвръщам. Докато умората се обади и зине уста.

Измъквам се рязко от представата си. Бледите слънчеви лъчи, макар и изтънели, не престават да трептят. Съзнавам, че всъщност не искам да изпращам деня, все още не, как ми се иска да го задържа или внезапно да се окаже сутрин, в която съм разтворил очи. Не искам да прекарам вечерта с Вечерта. Не желая да чувам пресиления ù кикот, да слушам престорената ù загриженост, а после – с бухналата си рокля – да се настани в края на леглото ми, откъдето цяла нощ майчински ще ме наблюдава.

Обух си други дънки, сложих фанела, трябваше да изляза. Докато не е довтасала. Ще се прибера в малките часова на нощта, когато тя ще се е изморила да ме чака, ще се провра в леглото, а нещото, за което ще копнея, е да заспя. Навън ме посреща здрачът и минаващите коли, чиито фарове просветват.

Знам едно място.

Там Вечерта няма достъп.

Краката ми закрачиха.

Разбити булевардни плочки, прибиращи се хора от работа, някакъв скитник бута количка. Свърнах в една малка уличка. Почти беше се смрачило, но тя беше там. Винаги беше.

- Добър вечер – каза ми тя.

- Добър вечер – отвърнах ù аз.

- Как изкара деня?

- Както обикновено. След малко добавих: - Иванов пак ме ядоса.

-Пак ли тоя? Хайде, идвай. Колко ще останеш?

- Колко е за цяла нощ?

- Не може цяла нощ. Най-много два часа. Имам и други клиенти.

- Два часа?

- Да.

- Окей.

Тръгнахме.

-Та, какво разправяше за Иванов?