"Расизъм. Кратка история" - Джордж. М. Фредриксън

Откъде произлизат корените на расизма? Джордж Фредриксън, професор по история и изследовател, прави един кратък, но стойностен преглед, ползвайки за отправна точка Средновековието (макар да съм съгласен с Имануел Гайс, според когото расизмът е провокиран от етноцентризма и ксенофобията, развивани още от времето на Стария Завет). 

Разглеждайки периода на Средновековието, Фредриксън маркира религиозната нетърпимост като една от предпоставките за възникване на расизма (от която най-много си патят упоритите и твърдоглави евреи, които не желаят да преминат в "правата" вяра). Така се очертават основите на антисемитизма. Християнският католически  фундаментализъм по нищо не се е различавал от ислямския, на който сме свидетели днес. Всяко отклонение от католицизма се е разглеждало като ерес, а Светата  инквизиция изпраща хиляди на кладата. 

Друго  главно проявление на расизма  е възникването на теорията за превъзходството на белите над черните, която процъфтява с началото на модерния колониализъм в епохата на Великите географски открития. 

Зверствата и експлоатацията, на които са подложени народите на Южна Америка, Африка и тихоокеанските острови,  поражда нуждата от обосноваване на робството, което носи изключителни икономически изгоди. 

Ала защо е нужно такова обосноваване и къде се крие проблемът? 

Християнството проповядва равенство на всички хора пред Бог, а мисионерството е нейна основна задача. За да оправдае чудовищното отстъпление от догмите си, е нужен теологичен аргумент, колкото и абсурден да е той. Като изход от проблемната ситуация се  появява теорията, според която определен  групи (евреи, цигани, африканци, индианци и т.н.) от човечеството не  принадлежат  към човешката раса. Те се представени  като синове на прокълнатия Хам от Библията, а оттук  като негодни физически и умствено. Теорията намира широк отзвук и приложение, тъй като по този начин се оправдават издевателствата, а като нейна  кулминация авторът сочи  апартейда в ЮАР.  Плантаторите на американския Юг, които отказват да освободят негрите от робство, ползват  същата обосновка.  Всички  псевдонаучни и религиозни формулировки  целят да докажат, че тези  групи от човечеството са "непригодни", докато целта е всъщност да се запази господството на европейските народи над колонизираните, които им носят огромни печалби.  Фактът, че биологичният расизъм се приема в голяма степен и от някои личности на Просвещението, доказва острата нужда от легитимиране на теорията. Биологичният расизъм няма научни опори, както е доказано - той е изтъкан единствено от интересите на господстващата класа. 

Теорията обаче се превръща в идеология и официална политика на Германия под ръководството на Адолф Хитлер, който пледира за "расова чистота". 

В основата на на убежденията на Хитлер стои твърдението, че бялата раса е по-висша - а останалата се явява пречка за чистотата на "арийската" раса.  Това  води до масовото унищожаване на големи групи от човечеството (евреи, цигани, хомосексуалисти, инвалиди и други). Избиването на милиони човешки същества  ужасява света. Теорията за превъзходството на белите над черните  е дискредитирана и европейските държави започват да се дистанцират от последната, а терминът расизъм придобива силно негативна конотация. Европа отстоява  принципите на хуманизма, които е приела за ръководещи  през епохата на Просвещението. 

Мъртъв ли е расизмът обаче? 

Авторът проследява развитието на расизма в 21 век. Днес той е придобил много по-рафинирани форми, криейки се под различни маски,  но в последно време расизмът започва да придобива все по-отявлени форми. Наблюдава се възход на политически формации с расистка реторика. Опасността се крие не в неговото съществуване, съгласявайки се с Гайс, че това е едно непрекъснато  явление, а в толерирането му,  което може да доведе до нов процес на легитимация.  Хитлер идва на власт напълно законно с расистка платформа. В 21 век се наблюдава сериозен подем на националистическите организации, чийто основен инструмент е езикът на омразата. 

Дали не се завръщаме оттам, откъде сме избягали?

Иван Мирчев

"Homo deus: Кратка история на бъдещето" - Ювал Ноа Харари 

След "Sapiens. Кратка история на човечеството", която превръща Харари в знаменитост, израелският професор по история отправя поглед към бъдещето, а славата му е напълно заслужена. Сред неговите читатели са Барак Обама, Марк Зукърбърг и Бил Гейтс. 

Кое прави Харари изключителен? 

Взрив от интелектуален коктейл, авторът вплита многобройни теми по такъв увлекателен  начин, че оставя читателя без дъх. Впечатляват не само познанията му из различни области (история, антропология, зоология, езикознание, философия, теология, икономика, психология, неврология и други ), но и способността на автора да вниква в процесите на историята, а не просто да отбелязва фактите, което го прави не просто изследовател, а проникновен мислител. Така авторът в първата си книга достига до извода, че ние съществуваме в един въобразен ред, който не представлява нищо друго освен споделена фикция. Именно тази способност на Homo sapiens прави възможно сътрудничеството между тях в изграждането на огромни цивилизации, благодарение на когнитивната, селскостопанската и научна революция, което обаче девалвира голяма част от съвременните ни убеждения. С други думи на  ескимосите, които изоставят  възрастните членове на своето племе върху плаващ ледник без никаква храна, понеже вярват, че ги изпращат в един по-добър свят, не бихме могли да  приведем обективен критерий, а само да заменим една фикция с друга. Участниците в Кръстоносните походи наистина са вярвали, че убивайки неверник си осигуряват място в рая подобно на ислямските терористи, които играят ролята на камикадзе. Харари сочи като  въобразен ред религията, държавата, парите - всичко, което не би могло да просъществува, ако масите не вярваха в тях. В частност фикция се оказват и идеологиите, посредством които изграждаме собствените си убеждения, които изобщо не се оказват собствени, а продукт. Ако бяхте се родили ескимос, нямаше да виждате нищо странно в това да изпращате старците на сигурна смърт. 

В "Homo deus: Кратка история на бъдещето" Харари прави крачка  напред.

Тъй като всяка промяна е продиктувана от появата на нова  технология, авторът акцентира върху биотехнологиите. Възможностите на генното инженерство са необозрими, а следващата стъпка е не просто ликвидиране на болестите (и правене на бебета по поръчка), а преодоляването на смъртта, което ще доведе до криза на хуманистичния светоглед. Човекът все повече се разглежда като биохимичен алгоритъм, който поставя под въпрос дори такива неизменни понятия като свободната воля и личните ни желания. Появата на изкуствения интелект, който ще изземе множество от работните места, ще ни  постави пред нови проблеми, а обменът на данни ще положи основата  на нова религия. Според Харари "както политиците, така и гражданите не могат да разберат огромните технологични постижения, пред които сме изправени с сферата на изкуствения интелект и биоинженерството." 

"Никой, нито от дясно, нито от ляво, няма представа за това къде ще бъде човечеството след тридесет години."

Едно и сигурно. Това, което ни се представя като научна  фантастика във филми и романи, много скоро ще почука на вратите ни, така както Жул Верн описа кацането на Луната, което той самият не доживя да види.  Това най-вероятно ще доведе до необходимостта от замяната на днешния въобразен ред с друг, но какъв точно ще бъде, можем само да гадаем. Харари обаче ни дава една съвсем правдоподобна представа за това, а много вероятно е да бъдем и свидетели на някои от "пророчествата". 

Иван Мирчев

"БРАТЯ КАРАМАЗОВИ" - ДОСТОЕВСКИ 

Достоевски е икона не само в руската, но и в световната литература, а проблематиката на произведенията му като че ли винаги се върти около онези "проклети" въпроси, на които се опитва всячески да открие отговорите. Когато четем  Достоевски обаче трябва да имаме предвид културно-историческия контекст, за да обхванем в пълното "трагизма" на непредвидения сблъсък на идеи. През 19 век това са идеите на Просвещението, които нахлуват в Русия, за да дискредитират средновековния мироглед. Онова, което Хънтингтън нарича сблъсък на цивилизации, е налице,  а геополитическите стремежи на Русия са тясно свързани с православната традиция. Достоевски се явява апологет на православната вяра, но неговата защита има за обект съществуването на Бог, когото бурно надигащият се социализъм и развиващата се наука  отрича. И макар да е трудно жанрово да се дефинира романа (поради стремежа на руската литература към жанров синтез), би могло да дефинираме "Братя Карамазови" като религиозно-философски роман, във който "проклетите" въпроси са поставени в центъра на повествованието. 

Достоевски обаче не ни дава еднозначни отговори.

Полифонията или множеството гледни точки, за които споменава Бахтин, и тук е налице, въпреки че като основен персонаж авторът сочи Альоша Карамазов, но дори в неговия образ се оглеждат известни отстъпления. Иван Карамазов, когото Альоша счита за атеист, в своя "бунт" и ненаписана поема сочи, че всъщност не приема устройството на света, и то най-вече детското страдание. 

"Наистина понякога се говори за «зверската» жестокост на човека, но това е страшно несправедливо и обидно за зверовете: звярът никога не може да бъде тъй жесток като човека, тъй артистично, тъй художествено жесток."

Проблемът за злото и страданието е един от най-острите в християнския светоглед, който предполага един всемогъщ Бог. След смъртта на стареца Зосима Альоша  възроптава за "минута", понеже вместо чудеса, от стареца се понася преждевременно зловоние.  От друга страна "ако няма Бог, всичко е позволено". А Дмитрий - най-големият брат - като че ли се люшка между двете крайности и все пак е готов да изпее тържествен химн в мините на Сибир, където ще се окаже, въпреки че не той е убиецът на баща си. Изглежда сякаш единствено образа на Смердяков е цялостен и непоклатим, който следва максимата на отрицанието и завършва живота си със самоубийство. 

Така въпросът за съществуването на Бог се оказва не просто абстрактен и философски, а житейски, понеже в зависимост от наличието или отсъствието на вяра човекът изгражда ценностната си система. 

Този вътрешен сблъсък и конфликт е налице и при самия Достоевски, за когото вярата е ирационална и не се нуждае от емпирични доказателства. Неговото твърдо заявление е, че дори да се окаже, че Христос е извън истината, той предпочита да  остане с Христос, а не с истината, но това не решава "проклетите" въпроси. И все пак в "Братя Карамазови" авторът не предлага "отговори", а само онагледява различни аспекти, изобразява една широка панорама с многобройни коридори, от които изходът не е много ясен, а житейските перипетии ни изглеждат като незначителен фон. "Братя Карамазови" е завършек на метаромана и едно от последните му произведения, считано за едно от най-добрите му. Роман, който всеки трябва да прочете. 

РОМИТЕ ЛИ СА ВИНОВНИ, ЧЕ СТРОЯТ НЕЗАКОННО?

В пловдивските Шекер и Арман махала има още шейсет незаконни постройки за събаряне. Успокояващото е, че това ще се случи напролет. А от малкия екран отново ще имаме възможността да се наслаждаваме на поредния екшън, организиран от местните власти, жандармерия и писъци на отчаяни ромки. Жанрът може да се определи още като трилър с хорър елементи, който обаче едва ли ще ни донесе „Оскар“.

Чия е вината?

Събарянето на незаконни къщи и постройки е като диагностициране на злокачествен тумор в четвърти стадий. Липсата на превенция и контрол е повсеместна. Докато под носа на властите се оформяха цели гета, заболяването се толерираше, дори намираше негласна подкрепа. А причината за допускането на това заболяване е ясна. Защото носи дивиденти. Най-вече около изборите. С обещания за осигуряването на елементарни човешки нужди като осветление и прокарване на вода, а за асфалтиране на улици може само да се мечтае. Нормативната рамка отдавна е създала този „капан“, от който няма изход, понеже неграмотните роми (защото по-голямата част от тях са такива), дори нямат представа какво означава ЗУТ. В единия случай от заболявания печелят фармацевтичните компании, а в този – кандидатите да управляват. Докато властите не решат, че вече нямат полза от това да поддържат болестта или просто се окаже, че теренът им е необходим. За да построят някой мол например.

Незаконните постройки са само част от заболяването, наречено интеграция. Всяка година се изливат милиони евро, които се влагат във всичко друго, но не и в просвещение. Неслучайно честваме народните будители. Образованието е ценност, която трябва да се култивира. И не е вярно, че нещата не могат да се случват. Имам няколко ученици от ромски произход, а покрай тях успяват да се „запалят“ и останалите. И почти всички вече знаят какво значи висше образование. Както и отстъпено право на строеж. Държавна политика обаче липсва. Интеграцията е каца с мед, от която политиците и неправителствените организации няма да се лишат. Това обаче не пречи на политиците да събарят незаконни постройки, а когато тяхното построяване им изнася – да мълчат. В тази ситуация неграмотният и мислещ, че може да му се размине циганин, винаги ще бъде „оправен“. Докато си мисли, че са му дали зелена светлина, внезапно светва червена. Политиката е висш пилотаж. Хем дават, хем не дават?

Ами сега?

Ромската общност нараства. А с нея ще нараства и нуждата от политика, която да преобърне кацата с мед. Прът в това порочно колело може да вкара единствено просвещението и образованието. В гетата трябва да бъдат вкарани медиатори от съответния етнос във всички области. А ромите, които са се образовали – да не бягат от тях. Въпросът е кой ще се заеме с тази задача. Бутането на незаконни постройки е лесно.

Другото обаче кой ще го свърши?