Баба
Гюла
Слънцето
все повече блестеше, подуваше се като
втасало тесто, разпервайки краищата
си, от които изригваха на буци приятна
и сгряваща топлина, която
се разливаше по тялото. Пръските на тая
благодат се вливаха в жилите ми, все още
сковани от утринния студ, постепенно
се отпускаха и се радваха на пролетта,
която несигурно пристъпваше. На границата
между февруари и март е винаги най-приятно.
Зимата все още не си е отшила напълно,
но му е отпуснала края, за да даде път
на своята посестрима. В такива начеващи
пролетни дни, хората се впущат като
мравуняк навън. Да се порадват, а и да
се видят с останалите. Улиците на селото
се изпълват с живот, който с нетърпение
чака да се размрази. В онзи ден се намирах
на спирката и чаках междуселския автобус,
понеже трябваше да ида до града, където
трябваше да свърша някои задачи. Без да
разбирам, неволно, се усмихвах. С
настъпването на пролетта винаги се
заражда нещо ново. И бляскави надежди,
колкото и малки да са те, се надигаха
из скованата ми същност, упорито напират
да излязат на повърхността. Никой нямаше
на спирката и малко се учудих, тъй като
почти винаги се намираше някой също да
има неотложна работа, но и това се
случваше. Отправих поглед към дългото,
извито като змия шосе, за да видя дали
автобуса не се вижда в далечината, но
все още не се мяркаше. Само коли
профучаваха, и то от време на време,
сякаш движението днес беше преустановено
и всички от селото бяха се отдали на
съзерцание. Градските улици, помислих
си, сигурно ще са изпълнени с минувачи.
Сетих се за оная приказка, в която вятърът
неуспешно се опитвал да свали дебелия
кожух от гърба на човека, а слънцето
само се нажежило малко и кожухът бил
свален доброволно. То и на хората им
трябва понякога ей-толкава малко, казах
си. Малко топлинка. А ние все се опитваме
със сила да се налагаме над другите.
Такива мисли се премятаха из главата
ми, когато съзрях отдалеч пристигащата
баба Гюла. Че кой не я знаеше. Изсушена
като висок трън, кльощава, ала в походката
ѝ, та дори в
бръчките ѝ, имаше
нещо стегнато и опънато. Рядко поздравяваше
и още по-рядко се хващаше на приказка с
някого, но то не бе защото в нея се таеше
някаква надменност, а понеже винаги
беше твърде целеустремена. От цялото и
същество лъхаше съзнание за неотложните
задачи, които я чакаха, които трябваше
да свърши непременно днес, защото в
града имаше няколко внуци, които чакаха
на нея, за да бъда нахранени. Баща им се
бе поминал, а майка им – нейната дъщеря
– психически не беше добре. Самата тя
живееше на село в една малка стаичка и
не можеха да се сберат да живеят заедно,
но това не и пречеше да напълни чантите,
да се качи на автобуса и да им занесе,
всичко което успяваше да събере. Внуците
и, все още твърде малки за работа, чат-пат
идваха да я посетят, но предпочитаха да
си стоят в града. На баба Гюла, заключавах,
сърце не и даваше цял ден да си стои
вкъщи, докато знаеше в какво положение
са нейните хора. И тя самата едвам креташе
с пенсийката си, която беше минималната,
но като че ли за нея си не береше грижа.
Това личеше и по дрехите, и по това, че
не се къпеше често-често. Нейният живот
вече беше към края, че какво толкова има
да мисли за себе си? Дъщерята и внуците
са обаче са друго нещо. Не си спомням
баба Гюла да беше се оплаквала от
собственото си състояние. Очевидно тя
приемаше нейния си живот такъв какъвто
си е, пък и какво щяха да и помогнат
жалбите? Нямаше време тя за тях. Вместо
това усърдно обикаляше по-възможните
бабички на нейна възраст и се мъчеше да
измъкне каквото може от тях, а през
другото време обикаляше контейнерите.
Беше си създала цял график за работа.
Сигурен съм, че стриктно разпределяше
времето и контейнерите, които обикаляше,
по махали. Затова можеше да бъде видяна
навсякъде. Тази си част от работата
извършваше сутрин. А до спирката, малко
по-надолу, на около десетина метра, се
намираше един от нейните обекти за
работа. Баба Гюла наближаваше и можах
да я огледам. Лицето и беше сериозно,
почти делово. Мъкнеше редовната си
количка, която безшумно се плъзгаше по
асфалта, обута единствено по дебели
вълнени чорапи. Рядко можеше да я види
някой с обувки. Само в най-лютите дни на
зимата, когато водата се превръщаше в
лед или беше навалял доста сняг, слагаше
някакви чепици, но щом времето се
отпуснеше малко, набързо ги изхвърляше.
Това беше една от нейните странности,
както и онази, че хич не обичаше да се
къпе. Спомних се как веднъж се качи в
автобуса с две мръсни платнени чанти и
половин чувал, който беше домъкнала на
гръб. Всички я гледаха с неприязън.
Кондукторката – безмилостна и зла жена,
която познавах – я свали, понеже много
миришела. И наистина миришеше. Но аз бих
я изтърпял, защото града ни е близо, а
и тя слизаше на третата спирка, винаги.
Баба Гюла дори не се опита да се
възпротиви, макара че по лицето и за
съвсем кратък миг се изписа упорство.
Но той отлетя толкова бързо, колкото и
се появи. Тя взе чантите, нарами чувала
и слезе да чака следващия автобус. Така
щеше да и се наложи да чака цял час, но
тя щеше да чака, спокойно и безропотно.
Едва ли имаше нещо, което можеше да я
отклони от задачите ѝ.
А това, че бяха я свалили от автобуса,
беше временно препятствие, което щеше
да изтърпи. Та малко ли е видяла за
годините си? Трябваше да има седемдесет,
но ако някой я попиташе, самата тя не
знаеше на колко е и хич не я беше грижа.
Нямаше време. Това знаеше, както и че
многото приказки са излишни. Затова
когато приближи спирката, реших да не
я занимавам, а да я оставя да продължи
по пътя си. Понякога я поздравявах,
понякога не. Онази сутрин в изражението
на лицето и имаше нещо, което ме възпря
да я попитам накъде се е запътила. Беше
някак твърде вглъбена. И макар че както
винаги се държеше здраво на краката си,
видя ми се леко уморена. Ала това не и
пречеше настойчиво да поддържа темпо.
Подмина ме, а след количката – видях –
чинно я следваше някакъв уличен пес.
Той също поддържаше ход, а от муцуната
се виеше изплезеният му език. Не знаех,
че баба Гюла има другар, който я следва.
Той също като стопанката си крачеше
сякаш и самият той бе натоварен с твърде
важни обязаности. Нито баба Гюла, нито
песът извърнаха глава да ме погледнат.
Забелязах, че единият чорап на баба Гюла
бе зелен, а другият червен. Това не я
смущаваше, защото това не беше важно.
Тя стопира количката пред контейнера
и запретна ръкави. В ръцете и се появи
тънко и дълго дърво, което в краищата
се разклоняваше и ми заприлича на прашка
или на вилица с два зъба. Досега не бях
я виждал в действие. Тя майсторски
започна да рови в контейнера, надигаше
някоя изхвърлена дреха, ако и харесаше
я мяташе в количката, ако не - я пускаше
обратно. Нищо не докосваше с ръце.
Движенията и бяха отсечени и отработени.
По едно време бръкна с ръка и извади
парче кабел. Пусна го в количката и
продължи да рови с инструмента. Трябваха
и около шест-седем минути. Работеше
усърдно и бързо. Щом се убеди, че вече
няма нищо, което да предизвика интереса
ѝ, прекрати
дейността си. Не след дълго теглеше
количката си напред, към следващия
контейнер, а песът полагаше всячески
усилия да не изостава. Такава я запомних
баба Гюла. Дойде автобусът и аз се качих.
Много скоро тя напусна мислите ми. Имах
си собствени задачи, а и слънцето грееше
така хубаво. От време на време я засичах,
веднъж даже я спрях и я заговорих. Така
разбрах за дъщеря ѝ
и внуците ѝ. Не
се мина много време и научих, че е
починала. Дето казват хората, на крак.
От стаята и изхвърлили огромна купчина
дрехи и ненужни вещи, които бе събирала.
Внуците, разбрах, не дошли на погребението.
Присъствали само няколко души, които
живееха в близост до гробищата, и селският
поп. Май общината се бе заела с изпращането
ѝ на оня свят.
Аз също не бях там, но съм убеден, че дори
в смъртта си по лицето ѝ
бе изписано онова сериозно изражение,
което и вменяваше дългът ѝ.
И какво от това, че близките и хора не
бяха дошли да я изпратят. Те са млади,
влече ги животът. Тя своето, което можа,
беше го извършила.
Редактор - Елена Диварова
