ЗА ПОСЛЕДНО

 Събрах остатъците от багажа си. Никому непотребни вещи, захвърлени отдавна на прашасалия таван. Акорди от позабравена стара песен, която отдавна никой не слушаше, но която до неотдавна още звучеше в мен. Гаснещото слънце се взираше виновно през крехките процепи, които едва процеждаха слаба светлина, толкова оскъдна, че чак ме заболя. Стиснах ги до сърцето, мъртво и прегоряло, като бурени, които все не успявах да изкореня. Предмети, врязани от бръчките на времето. Някаква котка измяука жално, сякаш ме молеше да не ги захвърлям, да ги подържа още малко. Очите ми, сухи и студени, не отвърнаха. Нямаше на кой да ги подаря. Нямаше кой да им дари утеха, ха-ха, нима си въобразявах, че някой би им протегнал ръка, би ги разбрал и би споделил с тях мъката им, която в самотните нощи крещешe, сякаш разпасана жена, само дето нямаше кой да я чуе? Илюзиите отдавна се бяха пропукали и затекоха като миризлива лой.Те, горките, отдавна бяха изплакали сълзите си. Вехнещи и умиращи, пожелаха смъртта с единствената надежда, че може би там ще открият най-накрая покой... Прибрах мълчаливите вещи в един стар, станал дом на мишки кашон. Вече не страдаха. Не молеха. Не желаеха. Ще ги захвърля на боклука и всичко ще приключи. Само една сякаш се поразмърда, огледа ме учудено, в очите и прочетох молба, даже приплака или беше от воя на вятъра?  Замълчи, отвърнах и аз, така е най-добре. Престани, не виждаш ли, че няма смисъл, че всичко е лъжа, измама, една голяма безсмислена и глупава игра, в която дори самите ние не сме способни да повярваме? Защо текат сълзите ти? Кому са нужни всички твои непотребни светове? Всички твои оплаквания? Мислиш ли, че някой ще се заинтересува от тях? Забрави за слънцето, полето, цветята... Погреби спомените за всичко красиво, на сцената оцеляват силните, безскрупулните, тези, които са способни да захвърлят всички свои вещи, стари и непотребни чувства, в най-близкия контейнер за боклук... Приключих с опаковането. Ще захвърля и всички стари дрехи. Ще си сменя прическата, ще си създам нов фейс, по-добър от стария. Ще втъкна в колана си всички нужни, отровни стрели, способни да нараняват и да попадат точно в целта. Не сте ми необходими. Като баласт, който в един момент трябва да се изхвърли, и толкоз. Няма да нося дори и черни дрехи. Оплаках ви отдавна... И за последно.

Иван Мирчев