ХИЕНИ

 Хързулнах се. Подпряната ръка изохка, а мрачните хиени, спотайващи се в мрака изпляскаха, готови да впият зъби в изнемощялата ми плът. Очите им ме дебнат, следят всяка моя крачка, просветват като прогорени дупки, през които можеш да видиш притаените им отблясъци. Ръмженето им се удвои, лапите безшумно се приближаваха, ограждайки ме в непосилен кръг, от който да не мога да открия изход. Потърсих някого да ме подпре, но всички се разбягаха. Извиках да ми дадат пръчка, с която да се опитам да разгоня зверовете, но никой не ми отвърна. Само бледият шепот на вятъра духна край мен и ми прошушна: „Сам си. Онези, които мислеше за твоя вярна стража се оказаха плява, а онези, които мислеше, че те придружават в пътя ти, решиха да поставят камък пред нозете ти“. Нима вятърът казваше истината? А как досега не бях я прозрял? Пръстите се вкочаниха, земята под тях ставаше все по-грапава, някъде над мен блестяха звездите, а най-силно блестеше онази, която ме заплени и която ми сочеше накъде да вървя. „Глупачка! - казах ѝ - Защо не ме предупреди? Защо ме омая? Нима и ти ме излъга? Нима и ти искаш да бъда разкъсан от зверовете?“ Вече виждах муцуните на хиените, лигите, които се увиват около стръмните им зъби, почувствах жаждата им и тя внезапно ме опияни. Тя загъргори в устата ми, в гърлото ми, кръвта във вените ми настръхна, жилите в тялото ми се видоизмениха. Кръглата безсрамна луна гузно се скри, звездите засрамено изгасваха, дори онази, моята, леко се смути и блясъкът ѝ потъмня. Вятърът отново искаше да ми прошушне, но аз изръмжах и той разтревожено се оттегли. Взрях се в пастта на хиените, които бяха на не повече от метър от мен. Усмихнах се широко и лакомо се нахвърлих върху тях.

Редактор - Светла Милушева