"БРАТЯ КАРАМАЗОВИ" - ДОСТОЕВСКИ 

Достоевски е икона не само в руската, но и в световната литература, а проблематиката на произведенията му като че ли винаги се върти около онези "проклети" въпроси, на които се опитва всячески да открие отговорите. Когато четем  Достоевски обаче трябва да имаме предвид културно-историческия контекст, за да обхванем в пълното "трагизма" на непредвидения сблъсък на идеи. През 19 век това са идеите на Просвещението, които нахлуват в Русия, за да дискредитират средновековния мироглед. Онова, което Хънтингтън нарича сблъсък на цивилизации, е налице,  а геополитическите стремежи на Русия са тясно свързани с православната традиция. Достоевски се явява апологет на православната вяра, но неговата защита има за обект съществуването на Бог, когото бурно надигащият се социализъм и развиващата се наука  отрича. И макар да е трудно жанрово да се дефинира романа (поради стремежа на руската литература към жанров синтез), би могло да дефинираме "Братя Карамазови" като религиозно-философски роман, във който "проклетите" въпроси са поставени в центъра на повествованието. 

Достоевски обаче не ни дава еднозначни отговори.

Полифонията или множеството гледни точки, за които споменава Бахтин, и тук е налице, въпреки че като основен персонаж авторът сочи Альоша Карамазов, но дори в неговия образ се оглеждат известни отстъпления. Иван Карамазов, когото Альоша счита за атеист, в своя "бунт" и ненаписана поема сочи, че всъщност не приема устройството на света, и то най-вече детското страдание. 

"Наистина понякога се говори за «зверската» жестокост на човека, но това е страшно несправедливо и обидно за зверовете: звярът никога не може да бъде тъй жесток като човека, тъй артистично, тъй художествено жесток."

Проблемът за злото и страданието е един от най-острите в християнския светоглед, който предполага един всемогъщ Бог. След смъртта на стареца Зосима Альоша  възроптава за "минута", понеже вместо чудеса, от стареца се понася преждевременно зловоние.  От друга страна "ако няма Бог, всичко е позволено". А Дмитрий - най-големият брат - като че ли се люшка между двете крайности и все пак е готов да изпее тържествен химн в мините на Сибир, където ще се окаже, въпреки че не той е убиецът на баща си. Изглежда сякаш единствено образа на Смердяков е цялостен и непоклатим, който следва максимата на отрицанието и завършва живота си със самоубийство. 

Така въпросът за съществуването на Бог се оказва не просто абстрактен и философски, а житейски, понеже в зависимост от наличието или отсъствието на вяра човекът изгражда ценностната си система. 

Този вътрешен сблъсък и конфликт е налице и при самия Достоевски, за когото вярата е ирационална и не се нуждае от емпирични доказателства. Неговото твърдо заявление е, че дори да се окаже, че Христос е извън истината, той предпочита да  остане с Христос, а не с истината, но това не решава "проклетите" въпроси. И все пак в "Братя Карамазови" авторът не предлага "отговори", а само онагледява различни аспекти, изобразява една широка панорама с многобройни коридори, от които изходът не е много ясен, а житейските перипетии ни изглеждат като незначителен фон. "Братя Карамазови" е завършек на метаромана и едно от последните му произведения, считано за едно от най-добрите му. Роман, който всеки трябва да прочете.